СЯКАШ…

Сякаш зад плета на страховете,
в пясъчна пътека се превърна
вятърът, преминал през лицето ми.
И надолу сви – към слънчогледите,
есента от жълтата му дреха.

…Къщата понякога е ничия.
С камъче,в което се препъват
стъпки, в тъмното изтичали.
По един отминал спомен.

В този сън останали. Помежду ни.
В лъсналите шипове на болката.
Думите ми ще подреждат нежно
твоите въпроси. В хроника…

Скрита зад плета на страховете,
къщата понякога е име.
С вино от неделна вечер.
С птици, в мен забравили отлитане.

Някъде останали…помежду ни –
в страници от нечия молитва,
есенните плахи детелини
още на любов миришат…

Добавить комментарий