НЕДЕЛНИТЕ ТЕЛА НА ДУМИТЕ

Старица

Там, от края на пътя.
И лятото. Тя сънува
под слънцето камъка,
хлътнал в трюма и
пълен със храсти.
(Сякаш легнала котва на дъното.)

В слепотата си някак пораснала.
( Там … на пътя. От края на лятото.)
Стара къща. Без покрив и ясла.
Своето тяло сънува. По памет…

Аз оставам до нея. И с поглед
я прегръщам … старицата моя.
Ветрове в мен. И зими изпращала.
А сега – без очи. В щир и лобода.

Като майка е в мене.
И зная – всички хубави дни
тя ми пази.
И дори да живее накрая
( а в небето да гледа душата и…)
Ще е там тя. През всичките зими.
И през всички лета – тази къща.
Диша в нейното тяло света.
С топла дума. И път.
За навръщане…

сетивно

…И ни захлупи делникът отвред.
И слънцето замаяно посърна.
Строши се нещо —
между мен. И теб.
Изскърца мрака –
да си тръгна…

Мълчанието легна –
между нас.
Разстла се –
грапаво и хладно.
Погълна живия иконостас.
И прати сянка. По водата.

Осъмнал спомен. За любов.
Описа името ти. В спомен.
Превърза лятото. В обков,
изгубил своята икона…

В посърналия словоред
доволно легна самотата .
Изскърца мрака – бучка лед,
останала след твоя вятър…

Потегли делникът…А днес
обличам чужди дни. За спомен.
Пътува странникът у мен.
И търси своята икона.

Бедуин

Наизустил от чужди дни
следи . Все по-навътре
в себе си пристигнал.
На друг огнището затрил.
Покъсал и миражите
от истини…
Отшелник.
В пясъчника спрял
минутите на синьото безвремие.
От всички ереси изпил
надеждата ,че ще прогледне…


Дълбоко,
някъде към 3,
в потъналите
угари на мрака,
звездите са оставили следи.
От бялото по паметта ми…

И как потъват
в тази нощ
копнеж и страст —
осъмнали пустини…
Дали пък
бедуин проклет не е
сърцето ми.
Щом ражда твоето име.

зависимост

Когато си пред мен
едно очакване-
за пролет, вятър…нощни снегове.
И без посока тръгнала
през лятото
събираш новите ми брегове.
Ти търсиш някаква пролука —
бразда, посока, сън , следа…
Преди да се е съмнало напълно.
И в нощ да е облечена смъртта…

Когато си пред мен.
Едно очакване…
И в тихото привличане на стъпките
потъва вечерния пясък.
Аз зная…Няма да ти стигнат
за мене всички пътища на синьото.
От този сън —
до края на душата …Когато си пред мен.
В едно очакване.

Писмо до Одисей
За теб
на всеки пристан,
всяка гара
ще се намери по една жена.
Да те посрещне.
Да те стопли.
Да те изпрати…след това.
Навярно
ще тъгува после.
За твойте устни.
Твоят глас…
Ще те сънува.
Ще жадува
в съня си
южната ти страст…
От пътя жив,
покрит с надежда,
тя ще те връща. В своя ден.
Осъмнал там – невиждащ, жертва.
Затворен в нежния и плен…

Накрая…знам –
в далечен делник,
загърбил вятър и крила,
един сгрешил от страст отшелник –
ще срещнеш вярната жена.

Ще те попита. Мълком. Бледа.
Разбрала всичко. Без слова.
За прошка в нея коленичи!
И в двете си деца…

Раждане

Като сянка преминах
съня на реката.
Като лист, отлетял
по следите ти нощем.
Зад лицето остана
прощалното “сбогом”.
Моят ден е удавник –
без любов той не може…

На шега казах “ край”.
А ето ме – в мрака.
Аз превърнах живота си
в сън. По реката.
Днес съм пътникът в тебе.
И безкрилата сова.
Зад лицето ти зъзна.
Край прощалното “ сбогом”…

…..

Още малко е светло.
До граничната зона.
Виж – тунелът е близо,
с черно тяло. И някак
спират думите в мене.
За ръцете ти чакам.
Аз – безкрилата сова
от лицето на мрака.

Още малко е светло…
Като сън си отивам.
И дотам, дето живите
срещат умрелия,
ще вървя по водата.
И на нейното било
ще рисува светът
мойта първа неделя.

Фреска

Нощта е втренчила око.
От третата Валкирия на Вагнер.
Докосвам гола топлина –
очите ти след сън . По памет…

Когато те създавам. С този сън.
Свещта изтръпва в тялото ми будна.
И танцът и по голите стени
в потайни стъпки дните ми завръща.

Не вярвам в празните слова.
Обичам пълнотата на живота.
На чашите, на женските гърди.
И на площада. В късния следобед.

Свещта се гърчи. И пращи.
Разбягва сенки в нощните октави.
Изгаря всички лоши дни,
в които любовта ми се повтаря…

А днес пробуден, изтрезнял –
си спомням: някой в мен е плакал.
Смъртта изгуби в мене път.
От третата Валкирия на Вагнер…

Аритмии
Две успоредни линии сълзят –
лъчи от изтърбушената лампа.
Дъждът се свлича покрай тях.
И чака мълчаливо. С мен. На рампата.

Часовник стар – от кръговратните години.
Потънал в прах. Несмазан. Бърка времето.
И пази сянката ти още жива.
Осъмнала под вечерните кестени.

Дъждът пониква в есента.
Безгрижен шут –разбърква посрещачите.
Кръвта е вино –някъде след два.
И стъпки хранят бялото в душата ми…

С едно око отворено клечи
там някъде пазачът сляп на спомени.
Светът обича в него да мълчи.
И днес сменил надеждата с ирония.

Каква щастлива самота –
с две успоредни линии от лампа…
Нощта се свлича. Като край.
Облякла мен. И теб. С раздяла.

разговор

Виж, след нощните отблясъци
на близост
и поредната раздяла,
сякаш са удавници
ръцете ни.
И по навик сутрин
все се търсят…
А пък утрото
е тънко. В мен прохожда.
Като лист от дните
(всички болни).
Някак си,
повито в стих
за вяра,
устните ти чака
да докосне…

…..

Може би животът
има смисъл,
ако някога опитам в него
надалеч от ятото
да бъда…
Сам да съм си
и крило, и вятър.
Стълб и сеновал.
Стреха.
И дъжд насъщен.
И да чакам преболял.
На пътя.
Нощем стъпките ти
в мен да се завръщат…

накрая…
на Георги

Накрая на света,
където свършват мъките.
И всички правила. И всички празници…
И само леденият вятър
препуска сит
в дъжда,
чадърите… По пяната.
Оставам част от теб, приятелю.
Накрая на брега, където
отвчера вече те изпраща
неделната милувка на морето.
(А лятото отплува тихо, тихо
във всичките сезони
от лицето ти…)
Там нощната мъгла потегли.
На юг. С останалите живи звуци.
Но в някой сън( или във ден отминал)
животът ти все още
в мене куца…
…..

Пристигнал си.
В последния завой …
Наблизо е Лодкаря. И Реката му.
И този звук от плясък на вода,
облякъл тялото на мрака.
А в теб душата храни сън.
Остави част от нея в това безлуние.
От края на света,
където чакат
(и в теб … и в мен)
неделните тела на думите.

обещание
по Иван Пейчев

Да се завърна.
В късен бряг.
При някого.
Една спокойна нощ
да ме посрещнат
в лазурната пътека
на луната
ръцете ти…ръцете ти
горещи.

Да се завърна
в този сън,
където
зелените минути
още тичат
в очите ми,
сънували очите
на толкова обичани
момичета.

Да се завърна …
В себе си понесъл
на нечий късен ден
печата.
Една самотна лодка
да пресича
брега ми.
С твоето очакване.

А там
да бродят
в пясъка очите ти.
И стъпките,
и тихия копнеж
на устните.
След матовия блясък на ракитите
да капе още
есента на чувствата.

— — — — —

Ще се завърна.
Някога.
Отнякъде.
При някого.
Във нечий сън.
Или по памет
следата ми ще те открива само
в разсъхналия лик на лятото.
А ти отдавна ще си минало.
Изгубен лист от бялото на мрака.
Посоките ще бродят край скалите,
привързали завинаги телата…

Неделен диптих
“ Ти само
с намеренията си
тръгни.”
Иван Пейчев

Просто потъва в дъжда
твоето нежно
“обичам те”.
Всички прозорци и пътища
сякаш окрадоха дните ни.
Или е спряла земята
своето кармично движение.
Вълшебна.
И мъничка , свята…
Само ти …само ти си до мене.

2

Някак светът охладня.
Без усмивката жарка
на лятото.
Някак умря
в есента
този лъч от сребро по водата.

Само ти си до мене
сега.
Само ти …
не отивай далече!
После как ще съм жив
за света.
В тази зимна неделна
безбрежност…

Моментно фото

Лазят бавно…бавно се сгъстяват
вечерните сенки по водата.
Двата бряга сякаш онемяват,
наводнили дните ми от лятото.

А пък тя е в стаята . Очаква
с възпалени слънчеви очи в огледалата
песента на това пристигане. Там,
до линията на водата.

Няма нощ…
С конвулсии от звуци.
С къс луна. И клюн на жадна птица.
Бавно се сгъстява есента ми.
До ръждиво. В сухите зеници.

Всичко, до което се докосне
тя облича. В нощното ми тяло.
Стари пристани, щастливи стъпки.
Пъстрите очи на късен пътник…
Зимното небе разтваря. В сън.
По линията на водата.
Тя расте – една раздяла.
Само кадър в сетивата…

прощаване с пролетта

С вик на птица
идва пролетта.
Облича суетата си
в тополите.
Дъхът на нощната върба
откъсва. И поема край реката.
Надолу, в младата вода,
се къпе бавно. И с наслада
отпива сънените капки
по восъчната си ръка.
А после прекосява облак.
И рови в него
със пети протрити.
Лудува в обедния вятър.
И мокра, жадна, ненаситна
кърви – една зелена рана
в очите ти. И вечерния залез.

По тъмно е копнежна. Тиха…
И капе с лунен прах в една пътека.
Там пръстите и още пазят
за твоя смях потънала монета.

равносметка

Колко тихи надежди
и мигове,
колко есени крия сега —
неизменно и днес приближава
побелялата вярна луна.

Колко празни гнезда по небето
на отдавна умрели звезди.
В светлината им бавно угасваме –
без преструвка, без поза и вик…

Колко скъпи ръце помежду ни.
Колко обич изгубих сега.
Неусетно от днес
приближавам
долината на тихия сняг…

сетивно

Лятото бе с влажна кожа. Помня,
разхождаше се по небцето
и дъха ми
дива
жаждата .
Растяха скрити
паяците на нощта,
повиващи гласа от теб
или вятъра
в невероятните си леки мрежи.
Как лепнеше по кожата на въздуха
там нощното ти тяло…
на разсъмване.

При първите мъгли останах.
И в очертанията на деня,
отново ще
пробуждам
твоите зеници,
ръка,
тяло,
форма,
запомняща се рима.
Или топлата капка
очакване
забравена върху стъклото
на душата ти.
От нощният дъжд…

Ад интеро

Изтръгваш ги
от собственото тяло –
забити гвоздеи.
Цял живот.
По- праведен не ставаш.
Нито сит.
Ни по-свободен.
И само повече гноят
на воля раните открити.
А в тебе кръстът нов
ще търси знак –
пътеката със кръстове . До хълма.
Когато се родиш най — после сам.
Естествено и просто. Като вятър.
Като дъга от тялото на птица.
Като трева от сухо коренище.
Когато се родиш най — после сам.
В пътеката със кръстове. До хълма…

Лента

Късчета уморени
лица и дни
в мене пътуват-
всяко с цвета си.
С нарисувана
благина. Или лудост.
Преминават блатата на
неравновесието,
високите треви
на страха.
Газят гнилите листа
в съня на пътеката,
оставен от нечие име.
Любими мъртъвци –
късчета от сърцето ,
потънали в серпантините
на поредната съвест…

———

Небето облизва болката от ръцете ми.
Новите брегове на реките
са така чисти и пусти.
Ненаселени с живот.
И разбираш там своята вечност-
в тази поредица от употребени мигове
си една стара лента,
през която пътуват
души и лица.
Всяко с цвета си…

Разсъмване

Угаснало е времето…там, някъде…
Или сме се изгубили
сред вятъра.
Небето е отворено. И бавно
насища вените ми залезът.

До пристана живее лятото.
В параклиса на клена и смокинята.
Където птичите ята сънуват,
че пътят им облича още синьото.

…Развиделява се. Мъгла
облизва нощните графити.
Аз знам, че тази утрин
е чертата, започваща от твоите зеници.

Излизам бързо. Както се излиза
след детски сън. Или прекрачен праг.
Една сълза, поникнала наблизо,
пресича с мене утринния мрак.

Събуждане

Из горчивите алеи
на страха си вървях.
Беше някак си
сухо и синьо.
А животът премина
случайно оттам.
И превърна във вино
пелина.

Беше тихо и тръпнещо.
Сякаш дъга
беше болката в мене
рисувала.
А животът премина оттам —
на пета.
И се спря в сеновала
на утрото.

Беше странно измазан
във жълто деня.
Беше болен.
И неравности
в пулса прескачаха .
А животът премина,
случайно се спря…
и захвърлих от себе си
здрача.

Лятото на един художник

Скриптеше тежко
слънцето по пладне
през синьото око на юли.
Повдигаше морето
и трепереха
въжетата на лятото —
натегнати,
опънати до скъсване –
край синьото око на юли…
В мълчанието
по-безлюдни бяха
пристанищните улици,
пространствата.
А слънцето повиваше лъчите си
във пясъчните мълнии на плажа
под синьото око на юли…

Огромно беше
и забравено
небето.
И лодките, привързали
пристанището
в себе си,
полюшваха тела изтръпнали —
сред синьото око на юли.

Изсъхваща, безпаметна,
безмилостна
горещината бе засипала
постелите
в телата ни. И въздухът
на взривна смес
от багрите
приличаше.

Обгръщаше лозниците,
смокините,
дворовете, насядали по ниското.
И къщите надничаха
в комините
от синьото око на юли…
изгубен “все пак…ако случайно срещнете
някой с клепнали уши и бутилка коняк
на шията…може да не е санбернарско куче.
Може да съм аз.”

Станислав Стратиев

Тази
вечер
надничаше топла
и тиха
от пътеката
в твоите очи.
В неизказани думи
остаряваше нашето лято.
( Сякаш нащният лъч беше сгънат
на четири златни черти…
и луната във косите ти спряла. )
В домовете
край залива
все нощуваше
слънцето —
в избелели
до сиво
графики.
(Вечността ли загуби
ключа към утрото —
беше вторник
на всички дати…)

2

Мъртвопиян съм…
от бутилката духа.
(Щом оживяват метафори…)
С премного вятър
параходни сирени
вият днес в мене
отвсякъде.

3

Виж, денят не залязва
щом греха и жената
се решат
да разменят
лицата си.
После става някак
проклето
и дяволско –
между вино и маски
на масата.

4
…А лъчът беше сгънат
на четири рими
и луната в тях
вързана долу.
Вечерта бе изгубила
твоето име.
И остана до мене.
В Созопол…

приливи

Ще се завръщам
в тебе
всеки път,
от себе си
когато бягам.
Надолу нейде
дните ще растат.
В едно неделно лято.
Какво ли мога с тях
да нарека :
-на моя късен стих копнежа;
-бърлогата, където спи гнева
или
където щастие отглеждах;
-любимите — преди да са жени;
-разсъхналите лодки във сърцето;
-смехът, забравен в късен миг;
-едно въже,
увиснало в лицето ми;
-очите на последен ден –
преди да го повие зимата;
-косите ти от светъл лен —
преди да ме засипят с минало…

— — — — —

Ще се завръщаш в мене
всеки път, от себе си
когато бягам…

незавършено

Влезе.
Съблече и мрака
от себе си.
А пък нощта
ослепя.
Твоето тяло
е с толкова ереси,
колкото има
в жена.

Влезе .
И сякаш застина
светът .
Спря да нашепва
и времето.
Или във вена
от нощния път
утро валеше.
След тебе…

Недорисувах картината. Скрих
в твоя поглед
лицето си вечерно.
До прозореца
с ъгъла (нейде след 3 )
спи в акварелите времето.

Някой каза

Днес
от сламената шапка
на градското плашило
се появи
Числото.
И потече вярност
към избирателите.
Без шапки
и без глави,
те избраха Числото му.
После
от сламената шапка
на градското плашило
излетяха гузно
листите
от приказката
за овчарчето Калитко.

А всички останали
приказки
си бяха на мястото.
И всичко
си остана
на мястото…
Само миризмата се усили.
Градското плашило
гниеше
сред купчина рамене…

Попътно
Тополите,
заминали във детството..
И тези сухи телеграфни стълбове…
Играят с вечерния вятър
жиците.
В малиновите залези
на юли.

А той подрежда още песните.
И стъпките ми
в дъхавата шума.
Подрежда гласове от чужда есен –
в малиновите залези
на юли.

Тополите,
заминали по детството,
се връщат днес отново
във очите ми. С редица
сухи телеграфни стълбове.
А пътят е подгизнало корито.
Събира в есен сбръчканите спомени.
И празните гнезда на висините,
останали от тялото на юли…

Утринен диптих
Ще се срещнем.
Някога…С теб.
Там, сред лепкавата
жила на тълпата.
Лишен от слух,
ще стискам вцепенен
ръката ти. Като ръка на ангел.
И само теб ще вижда
моят ден. А там, в лицата
ще рисува мракът
един отминал стих,
един рефрен. За двама
(дето все се чакат…)

2

Ще те срещам.
Понякога. В мен.
В крайна гара. По никое време.
Овдовелите речни върби
и тревите
сред нас ще живеят.
Оглушал от предишния свят.
Презимувал до стряхата старост.
Пак ще тръгвам. От твойта ръка.
Като странник, потеглил за вяра…

Кръг

Така ги бях оставил –
точно там…в чертата
между времето.
И пътя.
Студено е. Ръми мъгла.
И в този свят, и в онзи се разсъмва…

Безкраят е пшеничено зърно.
На любовта ти храни двете преки.
И няма мост между добро. И зло.
А само дни, отминали в пътека.

Така ги бях оставил –две лица.
На дявола и бога,
там…открая. Очите ти
в студената мъгла
да търсят брод.
А пътя да не знаят…

Вървя. Ако е рекъл бог,
удавените мостове ще вдигам.
Троха от хляб съм в тоя свят.
И в онзи, дето някога ще стигна…

Така ги бях оставил…
Точно там. Пътеката е кръг
от сън по минало.
Вървя(ако е рекъл Бог )…
в очите ти дано пристигна.

Загуба
по Л.Левчев

Капят жълти чумави петачета
в сламената шапка на нощта.
Болно е това развиделяване –
като име на мечта.

Просто си забравих очилата.
И не виждам в този свят.
(В онзи капе още вяра-
с есенния листопад…)

Спрях до сън. И бяло е у мене.
Със посоки от възли.
Сляп съм, дявол да го вземе…
Точно както и преди.

Ще платя на някой вятър –
вместо мен да те погали.
На дъжда от тъмнината –
да промива дни. И рани…

Ще платя…на някой скитник.
Вместо мен да те облича.
С всички утрини. С листата,
спрели в думата “обичам”…

А отвътре – студ. И вятъра
в мостовете се удавил.
Падам в теб от всички спомени ,
очилата си забравил.

рожден ден
на Румяна

Обещай ми днес
лицето на съня. Да се върна —
в старата си клетка.
Сърцето ще ти бъде воден знак.
(Сърцето е лирично. И проклето…)

Обещай ми
недовършен храм.
С тебе в утро да пристъпя.
По стените без тъга
да ни среща есен. В пътя…

Отвори вратата. С тях.
В този кръг от миналото време
да ме води твоята ръка.
Твоята усмивка да ме вземе.

Обещай ми днес
една мечта.
И небе на отлетели.
Там сърцето е следа.
Всички пътища са слепи…

В този свят съм бил роден –
без и кона, свещ и бяло.
Пътник от изминал ден.
После…в теб сърцето спряло.

Импресия
Лято е.
Без да те питам,
тръгвам…
Посоката – зов.
С всички залези
в мене се скита
старата дума любов.

А един съсед по облаци
ще търкаля до късно
сенките.
Бавно да втасва
до жълтия синур
хлябът на моята есен.

——
Юли.
Полъхва на суша от пристана.
Като от празен живот.
Стъпках всички посоки
в очите си.
Без да те питам, любов…

Картина
Там някъде –
до мен и теб,
отвъд зелената мъгла
на мрака,
нощува юли. Сам.
Като очакване.
Забравен.(Или забранен –
под купчината думи за сбогуване).
Под стъпките,оставени от някакъв…
от някой в нас —
живее юли.

Там…
някъде –
до мен и теб,
където са пътеките от минало,
аз раната зарових
като ден,
от който никой в другия
не е пристигал.

Там .
Някъде.
Забравил есента. В брега.
От сребърното копче на луната.
Отвъд зелената мъгла…
Сънува юли. Своето лято.

—-

Прибоят е развързан вик
от тялото на нощния удавен.
С осъмнали по вятъра звезди
живее юли.
В други двама…

Хипербола

На сушата
лежат очите му.
Полузатворени.
Безпомощни.
И сиви.

Лежат и лъжат,
и си вярват,
че времето е в тях.
А мракът – минал.

Напуснал своя земен мит.
Без ден. И сляп. Забравен.
Върви след двете си очи.
Да зърне птица . В края…

Наколен храм е този свят.
От скелето на кораб правен.
Далеч от суша. Сред вода.
И с някой Ной. За спомен.

Усещане
Брегът е в мен.
Завоят – също…
Мъглата…
Стъпките в леда.
Парчетата завърнало се утро,
осъмнали след нощната мечта.

Брегът ме вика.
С две платна.
В останалите дни – с една пътека.
С една сребриста пелена.
В зелените очи на тази вечер.

Аз бързам…дните да ловя.
Непредпазлив мираж у мен е пътя.
Надвиснали почернени скали
живеят в него. С камъните думи.

Аз бързам. Стръмен е брега.
От вечерната сянка на водата
подава твоята ръка
една пътека. За нататък…

Наоколо потъват дни.
В заседнали на дъното мълчания.
Лица от есенни реки
Потеглят. С бавната камбана…

——

Брегът е тук.
Дошъл е да ме раздели.
От теб. И всеки миг,
във който съм обичал.
Брегът на двете ти ръце.
Със сто измислени самоубийства.

Разстояния

Далеч е горната земя.
И само този мокър мрак
из дългия ти път
със теб препуска.
А тялото е вик.
Жадува светлина.
И още дни …преди
да те напусне.

Пазачът в теб е уморен.
Намазъл на филия лято,
прелиства вечерните ветрове.
И търси най – добрия вятър.
По него да ти прати зов.
По него – птица бързокрила.
И тъй от нощната следа
до горната земя да стигнеш…

А тялото така гори,
достигнало стената.
Пълзи по каменния зид.
Наднича в родовата памет.
Не виждаш вече своя път –
плашилото добро от слама
е скрило всички рамене.
И всички шапки с вярност.

Безстрашните орачи бдят –
да няма път нататък.
И в този кон от самота
сърцето се разтапя…
Далеч е горната земя.
А тялото ти –вик откъснат.
Пазачът на миражи ослепя.
И в тебе търси свещ. Докъсно…

Посвещение на Румяна

Приюти ме в колиба без покрив.
Без стени и без праг. Без прозорци,
а само с пътека. Аз ще бъда следата
от теб. И след миг ще ме няма –
в сянка твоя преминал, оттекъл…

Ослепява светът, щом отдавна облича в тополите
още мрак с празнотата на своето его.
Този, който с утрото чакаш да дойде,
в тебе спи. С камък вечност затиснал сърцето.

Приюти ме в колибата твоя от думи.
Без стреха и без покрив. А само с надежда.
Аз оставам в следата от теб. В нощ такава безлунна…
всички пътища да заченат. От твоята нежност.

вечерно писмо
на Румяна

Спри го този старец в мен.
И му избоди очите.
Всичко вече е видял.
В пътищата сити…

Спри го…или отведи
до ръба ронлив – скалата.
Дето искаше преди
да говори. С твоя вятър.

Думите му съблечи.
Никой в теб да не открие.
И от всичките си дни
направи колиба.

Скрий го там – като сакат,
надалеч в тълпата.
С риза от мъгла. Без цвят.
И без път обратен.

И за всичко му прости —
в късна тиха вечер.
Някога ще легне в теб —
сянка от крилете…