ПРОВИНЦИАЛЕН ТЕАТЪР

Беше тъжна и скучна игра. Като в стара пиеса.
С изтънелия глас на суфльора отпред.
Със познатата празнично – жълта завеса,
скрила в мене последния ред….

Мизансцен бе денят. Полусляп.
С бутафорни криле. Или кръг от оловни минути.
Прикован. Като целия есенен свят.
Скъсал тънката връв на своето безумие.

Някак в мен оцеля тази нежност.
На кратките думи. Без подсказване
зад парадния вход на деня.
От цвета на завесата в нас.
До заблудата лятна,
че животът е всъщност една суета…

Уж си хвърлих пътеките
по вечерния вятър. И отдолу
бе пропаст…празен край
от света. Някак в мен оцеля.
С тази приказна есен.
Топлината на твоята малка ръка.

Беше тъжна и скучна земя. Не разбрахме
как от зимния край на нощта
нашите устни и пръсти се сляха.
С всички пътни посоки в света.

После …в сън. Или само в следа от безкрая
тишината бе пътник –от мене. До теб.
С избледнялата, празнично –жълта завеса.
Скрила къс топлина. На последния ред…